.. & On

Щом съществувам, не съм друг.
ЛОТРЕАМОН

когато се амортизирам
и костите започнат да болят
мускулите ми откажат
и мисълта се бави
когато съм морално остаряла
за времето
в което живея
и не разбирам новите моди
новите чувства
новите нужди
новите реклами за памперси
и тампони
и Always
и кофеин
и изкушения
когато се пресипвам от една чаша в друга
сутрин рано
за да бъда двойно пречистена
за да избегна утайката
и паля свещи пред иконата
нощем като баба ми
очаквайки да не се събудя
когато ставам в пет и си лягам в осем
защото чакам някаква коса да ме прибере
когато очите ми са изморени до болка
очите ми сълзят от болка
от четене на разни чужди имена
по статии, стени и стълбове
дали тогава ще си спомням
за виното, което пихме в кухнята
за вечерите в магазина за цигари
за минутите
колко си тъпа колко си тъпа
колко си тъпа
в които съм се чувствала тъпа от грешки
за пропуснатите от страх
скокове с бънджи
хора и срещи
концерти и клубове
работа и време
думи и самолети
от страх че ме има
а не знам какво следва
за времето преди сън
в което мечтая или сънувам
секс, наркотици, котки
гонени от кучета
които опитомявам с гласа си
който наяве не отпускам
как летя през прозореца
на къщата на Яворов
и събарям стените по пътя си
мъже, които не познавам
мъже, които познавам
жени по-красиви от мен
жени по-празни от мен
дали пак ще сънувам че съм мъж
или когато се амортизирам
и костите прерязват мускулите
атрофирали от престъпно бездействие
когато морално остарея
за времето в което живея
вече отдавна ще ме няма
защото съм останала някъде по пътя
който не съм извървяла
от страх че ако не съм някой друг
значи ме има.

Една приятелка ми каза,
че на този свят има твърде много красота,
за да се откажеш.
Напротив.
Има твърде много красота,
която лесно може да те накара
да се откажеш.
От всичко.
Дори от теб самия.

"I keep thinking about this river somewhere, with the water moving really fast.
And these two people in the water, trying to hold onto each other, holding on as hard as they can, but in the end it's just too much.
The current's too strong.
They've got to let go, drift apart.
That's how it is with us.
We've loved each other all our lives.
But in the end, we can't stay together forever."

/Kazuo Ishiguro/

- Искам да замина!
- Къде?
- Защо ми задаваш този въпрос? Казах, че искам да замина!
- Добре де! Кажи къде!
- Не знам къде. Някъде предполагам. Просто да замина.
- Добре тогава. Знам решението. Прибери се вкъщи. Събери си багажа. Кажи на всички, че си заминала. Изпий една, две или повечко чашки вино. Сложи бележка на вратата „Заминах” и готово.
- Хм… ама аз няма да съм заминала!
- А ти къде искаш да заминеш?
- Не знам! Нали ти казах!
- Добре… значи се връщаме към моя план.
- Не! Твоя план е тъп. Аз искам да замина! Точка. Отивам на летището и ще полетя нанякъде!
- А пари имаш ли?
- Не! Откъде да имам?
- А как мислиш да „полетиш”?
- Е, то за „летенето” нали не трябват пари? Всеки го може!
- Ааа… явно ти си почнала с чашките по-отрано…?
- Само една беше… както и да е… не сменяй темата!
- Аз темата не я сменям… на това ако му викаш тема.
- Тема си е… но ти изобщо не си тематичен!
- А какво е тематичен?
- Ти май на много умен ми се правиш,а?
- О, не… аз съм толкова умен, колкото трябва.
- А как разбираш колко точно трябва?
- Щом не искам „просто да замина” явно съм достатъчно умен.
- А така… сега ще се и обиждаме?
- В никакъв случай!
- По-добре случай никакъв…
- Щом казваш.
- Да… и добре де, ама аз все още искам да замина!
- Ами заминавай тогава! Кой ти пречи?
- Ти!
- Аз?
- Да! Ти се опита да ме разубедиш!
- Как?
- Като ме попита къде!
- И по този начин, казваш, съм се опитал да те разубедя?
- Да… точно така!
- Смея ли да попитам защо?
- Защото… драги ми приятелю… всъщност нали мога да те наричам така? Та… когато попиташ „къде искаш да заминеш?” слагаш рамка на моето пътуване… а, аз не искам то да има рамка. Ето затова ти казвам просто, че искам да замина. Без цел и без посока! А с тези въпроси „къде, къде, къде” и това вино… а между другото ни трябва още една бутилка, че на тая й се видя края… та, докъде бях… а да… ти си виновен!
- Според мен всеки сам си е виновен… а на мен честно казано малко ми писна от теб и мисля да те оставям да си „летиш” сама!
- Ооо добре.. ти какво си мислиш, че на мен не ми е писнало ли? Само, моля те, на излизане сложи една бележка на вратата, че съм заминала! Айде, наздраве.. ии пък може да се чуем тея дни... що не?

За да не ми хрумне внезапно,
че сигурно ти е студено
и да се тревожа,
и да не смея да се обадя,
защото никой не пита
бившите си любими
изневиделица
дали им е топло
през зимата…

За да пътувам спокойно
към бъдещите си любовници,
които ще мога
да наставлявам
да се обличат,
да им варя вечер
мурсалски чай
и да ги топля нощем с тяло –

вчера ти подарих шал
на един ъгъл.

Бояна Петкова

Загубила съм си посоките.
скъпи крадци на табелки,
моля,
върнете ми поне тази,
на която пише
„Авариен изход”.


Бояна Петкова

Когато получиш пристъп на астма, не можеш да дишаш.
Когато не можеш да дишаш, едвам говориш.
Изречението ти трае колкото въздухът в дробовете. А той не е много.
Някъде от три до шест думи.
Осъзнаваш колко всъщност струва една дума.
Пресяваш онези, които ти хрумнат.
Избираш най-важните.
Дори те ти излизат скъпо.
Не е като при здравите хора, които изхвърлят навън всички думи, дето чакат в главите им, както ти изхвърляш боклука.
Когато някой получи пристъп и каже: Обичам те или Страшно те обичам, има разлика.
Една дума разлика.
А една дума е много, защото тя би могла да е: спри или инхалатор, или дори линейка.

Етгар Керет

Шега от необмислени думи
в един случаен човек.
Красиво недоразумение
превръщам в подозрение
за липса.
Измислям теб.
Себе си оставям..
безболезно,
някак лесно
в бездънния хумор на раздялата.
Шега от забравими моменти.
Сглобявам.
Но отричам да се наричам
човек със хумор.

мога да открия различни слънца в очите ти,
различни океани с различни бури във всяка една твоя луничка,
различни усмивки за различни хора по така бялото ти лице;

мога да намеря звезди, които не ги е страх да угаснат в гласа ти, в думите ти.. ;




мога, но не искам.

искам някой да открие различни слънца в моите очи, не в твоите.

късното сияние на този малък ден,
потопен в безгрижието на пролетта,
не се показваше;

а ние от толкова много време стояхме тук
и не смеехме да се погледнем, току-виж го изпуснем;

тайничко всеки от нас знаеше,
че другият отдавна е на 'онази далечна гара' с някой друг,
чакащ някой друг влак за някое друго кътче,
където ще намери нечие друго или може би своето щастие;

ръцете ни,
уморени и хладни от изминатия път,
бяха все още една в друга,
но някак безчувствени и така далечни;

всяка една мъничка фибра на тялото ни потрепваше;

нямаше търпение да дочака онова, което можеше да я събуди..
така както я събуждаше едно време сиянието на вчерашния ден;

стари ботуши
в старо антре си говореха
за старите дни
и старите вече приятели;
детската им усмивка
си седеше все така върху малките им личица -
лъчезарна и безстрашна;
старостта им можеше да се усети
единствено в различните шарени кръпки по тях
и в избледнялата кафява боя;
времето обаче не им прощаваше,
но това пък тях изобщо не ги смущаваше,
седяха си просто ей така,
говорейки,
в ъгъла на онова старо антре –
едни стари ботуши;

За какво ли ни бяха всичките тези думи?
Сами знаехме, че няма да помогнат,
че може би всичко се е свършило отдавна,
че сме забравени,
изгубени,
сами..
Но някак, знаеш, вярвахме в онзи розов 'happy end';
вярно е всеки вярва,
мисли си, че може да бъде в картинката на двама влюбени,
които заживяват щастливо до края на дните си.
Когато го написах вече не ми харесва,
някак плитко е,
липсва цялата драма,
не мирише на нещастие и сълзи,
едноцветно е,
а всеки би предпочел шаренийката,
пред това животът му да бъде монотонен.
Но все пак,
аз ще си чакам
и не се страхувам дори да почнеш да ме съдиш
и обвиняваш,
че моите желания са си все още старите
и че думите..
и думите ми са си все още старите.

"А ти?" не те попитах,
някак бързах,
а и не мислех;
горчив миг на сладка пукнатина
отдавна като че ли залежал
в моята единствена празнота -
откривам;
защо дойде,
и дори не се поколеба,
нахлу и не остави даже и следа?
Може би се беше просто глупава мечта,
за мен,
за теб,
за някаква си сладка топлина.

опитахме се да бъдем различни,
сменяхме дрехите,
сменяхме прическите,
сменяхме гримасите,
но пак си останахме същите;
опитахме се да забравим,
да излъжем себе си,
да се накараме да приемем нещата различно,
но сами затънахме в собствения си измислен свят;
опитахме се да "живеем",
но светът бе твърде груб за нас
и разбрахме,
че може би сме твърде различни..

Хей,
знаеш ли като малка обичах да си играя с тази играчка.
Знаеш ли, че обичам дъжда?
Знаеш ли обичам тъжните песни и бавните танци,
обичам залезите и мразя изгревите.
Обичам красивите сънища,
но не обичам ранното ставане.
Знаеш ли, че обичам начина по който ме гледаш,
харесва ми как се умихваш,
харесва ми как ми се ядосваш,
как умееш да ме разсмиваш.

Знаеш ли..
хей
обичам те.

Нещо в очите ти ме допълва.
Думи за удоволствие.
Усмивка за щастие.
Разменям.
Нещо в очите ще допълня -
твоето чувство за меланхолия.
Това си ти.
И аз живея в тебе.

В един малък следобед се срещаме
и разменяме по дума - две,
над нас едно небе от спомени
гори и чака да си простим това,
което още не сме.
Но никой не прощава
и никой не поглежда
към вече изгорялото небе.
Отдавна просто в нашия следобед
думите престанаха да бъдат две.

В музика,
създадена от чувства
аз танцувам с теб
и се крия от тях.
В песен,
създадена от болка
аз мечтая за теб
и бягам от тях.
В ноти,
създадени от тревога,
аз се надявам
да бъда този път не със теб,
а със тях
и да не бягам,
и да не се крия -
поне веднъж.