.. & On

За какво ли ни бяха всичките тези думи?
Сами знаехме, че няма да помогнат,
че може би всичко се е свършило отдавна,
че сме забравени,
изгубени,
сами..
Но някак, знаеш, вярвахме в онзи розов 'happy end';
вярно е всеки вярва,
мисли си, че може да бъде в картинката на двама влюбени,
които заживяват щастливо до края на дните си.
Когато го написах вече не ми харесва,
някак плитко е,
липсва цялата драма,
не мирише на нещастие и сълзи,
едноцветно е,
а всеки би предпочел шаренийката,
пред това животът му да бъде монотонен.
Но все пак,
аз ще си чакам
и не се страхувам дори да почнеш да ме съдиш
и обвиняваш,
че моите желания са си все още старите
и че думите..
и думите ми са си все още старите.

"А ти?" не те попитах,
някак бързах,
а и не мислех;
горчив миг на сладка пукнатина
отдавна като че ли залежал
в моята единствена празнота -
откривам;
защо дойде,
и дори не се поколеба,
нахлу и не остави даже и следа?
Може би се беше просто глупава мечта,
за мен,
за теб,
за някаква си сладка топлина.

опитахме се да бъдем различни,
сменяхме дрехите,
сменяхме прическите,
сменяхме гримасите,
но пак си останахме същите;
опитахме се да забравим,
да излъжем себе си,
да се накараме да приемем нещата различно,
но сами затънахме в собствения си измислен свят;
опитахме се да "живеем",
но светът бе твърде груб за нас
и разбрахме,
че може би сме твърде различни..

Хей,
знаеш ли като малка обичах да си играя с тази играчка.
Знаеш ли, че обичам дъжда?
Знаеш ли обичам тъжните песни и бавните танци,
обичам залезите и мразя изгревите.
Обичам красивите сънища,
но не обичам ранното ставане.
Знаеш ли, че обичам начина по който ме гледаш,
харесва ми как се умихваш,
харесва ми как ми се ядосваш,
как умееш да ме разсмиваш.

Знаеш ли..
хей
обичам те.

Нещо в очите ти ме допълва.
Думи за удоволствие.
Усмивка за щастие.
Разменям.
Нещо в очите ще допълня -
твоето чувство за меланхолия.
Това си ти.
И аз живея в тебе.

В един малък следобед се срещаме
и разменяме по дума - две,
над нас едно небе от спомени
гори и чака да си простим това,
което още не сме.
Но никой не прощава
и никой не поглежда
към вече изгорялото небе.
Отдавна просто в нашия следобед
думите престанаха да бъдат две.

В музика,
създадена от чувства
аз танцувам с теб
и се крия от тях.
В песен,
създадена от болка
аз мечтая за теб
и бягам от тях.
В ноти,
създадени от тревога,
аз се надявам
да бъда този път не със теб,
а със тях
и да не бягам,
и да не се крия -
поне веднъж.